Фонтана в центъра на града

Микото поиска да тръгнем на някъде и аз избрах да е фонтана. Не бях идвала от .... от доста време, а и харесвах водата. Не знам защо, но тя ме успокояваше. Караше ме да се чувствам добре и на място. И да забравя всичките неща. Дори да забравя, че съм мистично създание.
-Надявам се тук да ти харесва. - казах тихо и се доближих до фонтана. Потопих ръката си вътре и затворих очи. Чувството беше приятно. Сякаш това беше една изключително фина материя. Спомних си когато бях пипала нещо, което ми напомняше за докосването на водата. Беше когато тъкмо ме бяха създали и си изпълнявах мисията. Но да прелъстиш самия Луцифер ми се стори глупаво, и все пак тогава ме караха да ходя с бели копринени дрешки, за да показвам какво съм. Май този стил си ми е останал още от преди.

Извадих ръката си от водата и въздъхнах. Май не можех да намеря място, което той да харесва. И да четях мисли. Представете си колко щеше да се учуди ако му кажа. Но щях да го държа в тайна. Още трябваше да не разбира.
-Какво съм аз ли? - погледнах към небето и се усмихнах.- вместо да ти кажа ще те оставя да познаеш.
Харесвах игрите. Всички мистични създания бяха малко игриви, но това в нормалното. Иначе повечето са сериозни до севъзможие.
-Крилата ми огромни са и бели, но не съм птица. Рея се в небето, но не съм и пеперуда. Аз съм дете на бога, но не съм човек. Аз бдя над хората и ги пазя. Що съм аз?
Беше ми интересно да видя дали ще се сети какво точно съм аз.

Една такава голяма усмивчица грейна на лицето ми, че беше странно, че слънцето още беше по-светло от нея.
-Иииии. - изправих се и отидох до него. Приближих се застрашително много и го целунах по бузата след което се дръпнах и се засмях. - Точно. А това беше наградата, че позна.
И стъпих на каменната плоча, която пазеше хората да не се озоват направо във водата както си ходят по центъра. Започнах да си подскачам наляво и надясно и да си ходя така. Някой можеше и да ме сметне за луда, но просто се радвах на живота.

Две застрашителни крилца се появиха. Перата им бяха по бели и от девствения сняг, но и носеха такава духовна чистота със себе си. Беше чак странно, че аз ги притежавах. Все пак такива като мен ги наричаха предатели и трябваше да ми се смени цвета, но явно дълбоко в себе си все още вярвах в Бога. Макар и той сега да се смееше на хората.
Литнах и се застанах до Микото. Погледнах към водата, която сега се превърна в мой враг. Да знаеше пера и вода, не е добра комбинация.
-Да видим. Нещо обикновено, но и необикновено. - беше малко глупаво да се чудя, защото виждах аурата му и знаех, че е човек с необикновени способности, но да направя нещата по-забавни щях да изглеждам се едно мисля.
-Ти си....вампир. - той поклати глава и аз се засмях. - Шегувам се. Човек.